"Вграждане" е модерен и атрактивен музикален спектакъл, който с шега и лекота представя сериозния шекспиров сюжет. За основа на текста е използван както оригинала на Шекспир, така и ироничния коментар на американския шекспировед Ричърд Армър – Шекспир в криво огледало. Четиримата актьори, които ще се възползват от тези текстове, ще огледат в кривото огледало на сцената собствените си комплекси. Тези комплекси ще бъдат продиктувани от един чисто човешки страх – страхът от смъртта. Този страх превръща героите от Шекспировата трагедия на отмъщението в жертви. А щом си жертва и когато го осъзнаеш, ти става още по-страшно. И се опитваш да избягаш от тази си роля. Всъщност бягаш от самия себе си. Ето тези метаморфози ни се иска да проследим с нашето представление. И то с помощта на куклите. Тук куклите са разделени на два вида. Невинните марионетки – това са “младите надежди” на Елсинор – Хамлет, Офелия, Лаерт, Халата, Фортинбрас. Останалите персонажи са свързани по някакъв начин с патинираната среда в двореца. Те сякаш изпълзяват от някакви ниши и пак се прибират там.
"Великденско вино"
Драматургия - Константин Илиев
Режисьор - Леонард Капон
Сценография - Димитър Воденичаров
Музика - Христо Намлиев
Мултимедийни ефекти и анимация - Гергана Стаматова
Участват:
поп Кръстю Никифоров - Виктор Бойчев
Гечо - Румен Караманов
Кръстю Никифоров е роден в Ловеч през 1838г. През 1862г. завършва Духовната семинария в Белград. Като ученик помага на Раковски при отпечатването и експедирането на в. „Дунавски лебед“. В сръбската столица Кръстю Никифоров се среща с Васил Левски и с други участници в Първата българска легия. Няколко години учителства във Враца, след което е ръкоположен за свещеник и служи в Ловчанския храм „Успение на Пресвета Богородица“. Поп Кръстю взема активно участие в борбата за независима българска църква. Той пръв донася и разпространява в Ловеч съчиненията на Г. Раковски. Заклева членовете на създадения от В. Левски революционен комитет в Ловеч и става негов касиер. През 1876 г. Ловчанският митрополит и бъдещ български екзарх Йосиф I отличава поп Кръстю с офикията иконом и го назначава за свой архиерейски наместник в Орханийска (Ботевградска) духовна околия. Знае гръцки, латински, немски, чете Плутарх и Гьоте. След Освобождението свещеникът се връща в Ловеч. През 1879 г. той написва „Требник“ – сборник от авторски произведения: стихотворения, басни, епиграми, философски размишления и публицистика, част от които са публикувани от П. Р. Славейков във вестник „Целокупна България“. Поп Кръстю Никифоров умира в Ловеч на 21 септември 1881 г.
„Вечното робство на българина, или кой нам всегда е крив“
„...Нашият народ, откъм обществените работи ако го погледнем, ще го намерим състоящ се от три категории. От едната категория са малцината – онез, които обичат, искат и напрягат се да налагат влиянието си на народа; да вършат тия всичко, както си искат; да не става нищо против тяхното желание, ако че било то криво или право, вредително или полезно; и за да могат да поддържат домогванията си в защита на влиянието си, т.е. за да бъде на тяхната, на много места поддържат даже и онова, което тия самите виждат, че няма място или че е вредително.
За тяхна чест, намират се други, от втора категория, неголямо число. И тия, които, за да им се не поврежда интереса или за да угодят на ония, от които имат нужда, или за да се доловят до някой меснет (длъжност, пост) или облага, или пък от криво разсъждение или от боязън, съобразяват се с тях, и тъй влиянието е тяхно и всичко се върши по тяхному.
От трета категория е всичкото останало болшинство, което едно от простота, друго от немара за обществените работи, трето от неискане да се борят там, дето виждат, че няма що да сторят, остават си неутрални и се подлагат на всичко, което влиятелните вършат: „Дай – нà! Земи –дай!“. На нищо и по никакъв начин не възразяват на техните домогвания. Само понякога частно тук-там попродумват помежду си и критикуват защо туй тъй да бъде, защо онова тъй да стане и пр., и то си там и остава, а ония си вършат работата...
Всичките тези и хиляди подобни на тях работи, в миналите времена намирахме как да се извиняваме за непоправянето им, като думахме, че тоз или оня не ни допускал да ги изпълняваме; или – тоз или оня ни препятствал в това. Сега обаче „скача скоклю, доскача“, няма вече кой да ни не дава, нито има кой да ни препятства – да видим до де ще я изкараме...“
Евхаристията – тайнството на Светото причастие – е в основата на Христовото учение и църковния литургичен живот. Според традицията то е установено от самия Исус Христос по време на Тайната вечеря, когато той дава на учениците си хляб и вино, като казва, че това са неговото тяло и кръв. Приелият причастие е с „отпуснати грехове“ от Господ, но преди причастието покаянието и съзнаването на собствената вина или мълчаливо съучастие трябва да бъде изповядано. Изповедта преди причастие е важна част от ритуала, в който трябва да присъства покаяние, а не чрез обвинения към другиго (други) да се опитваш да оневиниш себе си. Само ако потърсиш вината у себе си, само тогава можеш да се слееш с Христос, който невинен е загинал и е дал своята плът и кръв на човеците за опрощаване на греховете им. Първоначално в ранното християнство ритуалът по пречистването е бил само за кръстените в христовата вяра (верните) и са се раздавали отделно хляб (тялото Христово) и вино (кръвта Христова) за опрощение на греховете. По-късно причастието се дава заедно, смесено в потир (чаша за причастие) на всички присъстващи на ритуала (оглашените). Свещеникът е длъжен да предвиди всички присъстващи, за да не остане непречистен желаещ да се съедини с Господ чрез тялото и кръвта на Божия син.
Именно в тази изповед пред единствения присъстващ (физически или метафизически) в църквата – Гечо, немият луд, намираме (заварваме) Поп Кръстю Никифоров, който по задължение от Канона трябва да се изповяда и да бъде опростен от пречистилата се преди него невинна душа, за да може той самият да даде причастие... Но на кого? – в църквата никой не влиза, само от време на време скърца и се отваря от вятъра старата черковна врата...
Това е спектакъл за храма. За онзи храм извън нас, който ние, човеците, сме построили в името на Бога. И за онзи храм вътре в нас, който Бог е построил в името на Човека.
И как чувството за вина руши храма – и онзи отвън, и онзи вътре в нас.
И за стремежа ни да се срещнем с Бог.
И за страха ни да се срещнем със себе си.
Действието се развива вътре, в двата храма: външният – обитаван от поп Кръстю, и вътрешният – обитаван от душата му, блъскаща се в стените на тялото, вълнуваща се, лутаща се, бунтуваща се, стенеща, но безмълвна – Гечо… Немият… Затова всички звуци, които ще чуем в това представление, няма да бъдат музикални или немузикални ефекти. Те ще са думите, воплите, мълчанието на душата ни. Диалогът, който непрекъснато водим със самите себе си …
Бавно се руши храмът. И онзи отвън, и онзи вътре в нас. Малки пукнатини се появяват по стенописите... постепенно се увеличават и като тънка паяжина замъгляват... образа на Бога.
Технически състав:
Помощник-режисьор - Боряна Такова
Художник осветление - Запрян Кючуков
Тонтехници - Антоанета Христакиева, Албена Кабакова
Театърмайстор - Спас Терзов
Сценичен асистент - Тотьо Тотев
Ателиета / художествено, бутафория и костюми - Елица Маринова
Дърводелско - Георги Палазов
Железарско - Боян Пенков
Домакин - Катя Груева
Графичен дизайн - Веселин Гърков
Специални благодарности на:
Отец Станчо Костов - консултант от църквата „Света Неделя“, Кирил Коликов - оръжеен майстор, Благой Попов - медникар, Васил Маргаритов - скулптор
-26%
-50%
Жена на море
Terme di Hissar
Не те познавам вече
Рачков и жените
И верният отговор е…
-63%
Грижа за компютъра
