Битката между идеала и циничния прагматизъм, между тънката чувствителност на таланта и помитащата стихия на примитивния необразован ум е сякаш проклета българска съдба. И тя ни следва и сега - 120 години след просташкото селяндурско убийство на Алеко. Това, за съжаление, се оказва не артистична измислица на надарения писател, а могъщ ураган, помитащ крехкото ни национално ежедневие и днес. Повече за спектакъла тук.
Пиеса по документи, спомени, измислици и мечти
от Руси Божанов
На Алеко Константинов -
който се роди, писа, убиха и живее -
в България.
Сценичен вариант и постановка - Здравко Митков
Сценография - Петър Митев
Музикални адаптации - Мартин Каров
Алеко - Калин Врачански
Ганьо - Светломир Радев
Приятеля - Мартин Каров
Фердинанд I - Йорданка Стефанова
Майката - Янина Кашева
Доктора - Михаил Сървански
Момичето - Александра Сърчаджиева
Младежа - Боян Арсов
Първи обвиняем - Пламен Великов
Втори обвиняем - Ивайло Калоянчев
Вуйната - Нона Йотова
Въса Пъцова - Милена Аврамова
"След значителен и пределно интересен професионален и житейски опит. След няколко документални книги. На 52 години Руси Божанов пише първата си пиеса. Театралната фантазия "Щастливеца иде". Щастливо попадение или естествено разгръщане на един талант? Никой не може да отговори. Но се ражда една пиеса, която ме влюби в себе си. Преди години. Това привличане беше спонтанно. Защото разчетох текста като реквием на фантазия за един застрелян български талант. Разпознах го и като тъжна фантазия-размисъл за българската народопсихология. И - не на последно място - като еманация на най-характерното за уродливите българските политически реалности.
Нашето представление не търси литературните прототипи, а пълнокръвните съвременни проявления на този разтърсващ национален конфликт. Ще стоим далеч от христоматийните зарисовки. Ние възкресяваме прототипите с безкомпромисна днешна яркост. При нас само превозното средство - файтонът - е старо. Всичко друго са днешните ни мисли, страдания и фантазии. Сатирата ни ще бъде безпощадна и гръмогласна, какъвто е съвременният Бай Ганьо. И каквато я заслужава щастливият патрон на театъра ни. Според мен този жанр е първородно присъщ на Сатиричния театър. Ние сме длъжни да се поздравим точно с такова представление за 60-годишнината на тази любима на публиката сцена.
За мен Руси Божанов и "Щастливеца" са бели лястовици в националната ни култура. Нека се срещнем с тях и днес."
Здравко Митков
Единствен по рода си в страната, Сатиричният театър "Алеко Константинов" неотклонно и все по-ярко през годините се идентифицира като място за сериозна професионална реализация на националната и световна смехова култура. Излишно е да се напомня, че рефлексът на публиката е особено чувствителен и всеотдаен към всички превъплъщения на комическото изкуство. И днес, 60 години след създаването, продължаваме да сме обичан и желан от зрителите театър, защото социалните и политически болки на хората още по-жадно търсят лечение в хумора, в острия сатиричен език.
Руси Божанов е роден на 13 юни 1925 във Варна. От 1936 до 1941 е възпитаник на Общинския детски дом в София. През 1941 постъпва в Морското училище във Варна, където се присъединява към антифашисткото движение. От пролетта на 1944 е партизанин, а по-късно - командир на отряд "Васил Левски". Участва в Отечествената война. Завършва Военноморската академия в Ленинград. Служи от 1953 до 1958 в Българския военноморски флот. Четири години е военно аташе във Вашингтон, САЩ. Работи като заместник-главен директор на БТА (1963 - 1967), главен редактор на в. "Отечествен фронт" (1971 - 1975), директор на издателство "Български художник" (1975 - 1976), главен редактор на в. "Литературен фронт" (1983 - 1984). Публикува като журналист в "Работническо дело", "Народен флот", "Поглед". Автор е на пиесите "Щастливеца иде" (1978), "Знамето", "Кладата", "Снежният човек" и на книгите "Над Египет няма облаци", "Виетнамски дневник", "Аз съм Токио", "Америка и десетте божи заповеди".
Умира на 20 декември 2001 в София.
Вярвам, че Алеко Константинов не остана труп по пътя от село Радилово към Пазарджик. Той продължи през годините и звънчето на файтона се чува и в наши дни…
Какво е Щастливеца за нас, дешните жители на България? По-близо ли сме до Алеко - по черти, по възгледи, по прояви, отколкото хората от неговото време? Те се смееха, когато четяха фейлетоните му, но допуснаха сляпата дивотия да стреля в сърцето. А ние? Не остава ли той на училищния чин, в часовете по български език? Не го ли споменаваме само, за да "разобличим" някого в байганьовщина… ако се е уредил по-добре от нас?
Отговорът ни ще освети като прожектор един друг необходим въпрос: "А Бай Ганьо - кой е, какво прави днес?"
Това, че Ганьо съществува и то понякога цял - "от главата до петите…" - за това няма да спорим. Но той има и разновидности. Често е не онзи - с немитите крака и който се оригва, а "усъвършенстван". Този, дето се прави на "невинен", а причинява пакости и на отделни хора и на национални дела.
Нека се огледаме днес?
Алеко ли се усмихва - добър и с надежда?
Или Ганьо - самодоволно суче мустак?
Руси Божанов, 1979
Здравко Митков (1952) завършва режисура при проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1978). Работи в театрите в Пазарджик (1979-1984) и Перник (1984-1986), в Младежкия театър (1986-1988), в Сатиричния театър (1988-1992), в Театър "София" (1992-2009). Поставя и в много други български театри, има постановки в САЩ и Македония. Носител е на редица национални награди за режисура. Професор е по Актьорство и Режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Ректор на НАТФИЗ (2000 - 2003). В Сатиричния театър е реализирал постановките: "Животът, макар и кратък" от Станислав Стратиев и "Сауна" от Ференц Каринти, "Арсеник и стари дантели" от Джоузеф Кесълринг, "Мъртви души" от Михаил Булгаков, "Л`Апети виен ан манжан или Обичате ли човешко?" от Мирон Иванов, "Антихрист-суперзвезда" от Миклош Хубай, "Ромул Велики" от Фридрих Дюренмат, "Клетка за сестрички" от Жан Поаре, "Дон Жуан от Сохо" от Патрик Марбър, "Волпоне" от Бен Джонсън, "Шумът на върбите" от Алън Бенет по Кенет Греъм, "Рейс" от Станислав Стратиев, "Името" от Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, "Лъжци по неволя" от Антъни Нийлсън. От септември 2013 е директор на Сатиричния театър "Алеко Константинов".
-56%
Пролетна фотосесия
Пратката
-50%
-38%
-33%
-43%
-25%
-29%