Гледайте Нети, Радина Кърджилова и Веселин Ранков в "Бандитска опера" на 8 Януари, в Театър Българска армия

Театър Българска армия ви кани да потърсите отговор на въпроса "На кого за човека му пука?" Заемете места и се оставете да бъдете завладени от магията на театъра!

Гледайте Нети, Радина Кърджилова и Веселин Ранков в "Бандитска опера" на 8 Януари от 19:00ч - за 5лв, вместо за 10лв!

Повече за постановката:

по Джон Гей
превод - Искра Николова
адаптация и постановка - Николай Ламбрев – Михайловски
сценография и костюми - Марина Райчинова
музика - Добрин Векилов – Дони
хореография - Мила Искренова (гост)
Бандити бенд - Дони, Коцето - Калки, Мишо Шишков

Участват:
Веселин Анчев, Радина Кърджилова, Мирослав Косев, Антоанета
Добрева – Нети, Веселин Ранков, Стефка Янорова, Георги Къркеланов, Гергана Данданова, Александър Дойнов, Стойко Пеев, Тигран Торосян, Радосвета Василева, Йордан Алексиев, Станислава Николова (гост), Аделина Петрова (гост)

"Човек е роден за страдание!" - туй помним го още от люлката.
Търпи и мълчи, нали с живот си дарен! И к’во?- родим се, живеем и мрем! Но кой ми крещи: "Хей, спри, замълчи! За тежък ярем ти пръкнат си даром!" За да може небето фукливо да пъчи безсмъртни гърди! На кой за човека му пука!...

Това са думи на аутсайдера от "Бандитска опера" Франки. Наистина, днес, почти триста години след появата на пиесата-мюзикъл на англичанинa Джон Гей, тези слова имат ясен и дързък смисъл. Човек не се ли е променил в движението на земния живот оттогава? Защо и днес във второто десетилетие от 21 век въпросът "На кого за човека му пука?" кънти властно в душите на мислещите?

Камъкът/въпрос, хвърлен в размътената вода на битието, прави все по-големи кръгчета и малките вълнички вече са се надигнали като мощни помитащи талази. Системата непрекъснато усъвършенства своя градеж, все по-непоклатимо се издига, сякаш се надява да стигне небето, да се слее с него, сякаш властелините на битието всеки момент ще узаконят небесното си потекло. Пари, власт, агресия, корупция – думи, изпълващи живота ни с реална категоричност, пред която май ни остава само да се загърнем с пухкави кожи на мечтателни, романтични кенгура и да подскачаме все по-далеч и по-далеч в безкрайната джунгла на илюзиите, където животът утре ще е по-прекрасен и розов.

Вървя по улиците на моя град, пътувам в метрото и не мога да свикна с уморените, напрегнати очи на близкия непознат срещу мен. Мисля си: "... ела, влез в полутъмната зала на театъра, намери своето място там и усети нервните и развълнувани гласове на актьорите и ако се закачиш за играта, сигурен съм, ще ти се прииска нещо да преобърнеш или поне да изречеш, като се прибереш у дома и пуснеш новините по телевизията..."

Човек не знае - може би усещането за свобода, за недоволство от този живот, за непокорство ще се зароди именно тук, в театъра, където нищо не е истинско, всичко е сглобено от картон и лепило, но е сътворено в името на истината за света.

Цял един гигантски космос търпеливо изчаква самонадеяния човек да погледне с достойнство към звездите, без да се хили блажено, като че ли е господар на битието и без да се сеща, че всичко зависи от него. И така ден след ден... Николай Ламбрев-Михайловски