Гледайте спектакъла "Великденско вино" - на 26 Януари в Театър Възраждане

Къде душата се оказва по-слаба от характера? На този въпрос се опитва да отговори това представление за трагическия характер на българската ирония - в Театър Възраждане!

Повече:

Автор: Константин Илиев
Режисьор: Весела Василева
Сценография: Весела Василева, Борислав Тонев-Бъки
Участват: Свежен Младенов, Йордан Ръсин
Фотограф: Георги Златарев

Ловеч, Вароша, Великден, сутринта. Църквата "Успение Богородично" е празна и литургията не може да се състои. Виното - Христовата кръв и хлябът - Христовата плът няма на кого да бъдат раздадени. Верен или неверен, слухът, че именно поп Кръстьо Никифоров е предателят на Левски, е накарал всички жители на града да отидат в другата църква. Поп Кръстьо е сам със своя ням клисар. Изправен пред факта на общественото отхвърляне, но и пред друг - голямата вероятност да бъде убит - той трябва да действа. Трябва да узнае и разясни - за себе си и за целия отсъстващ свят - как и защо е извършено предателството.

Както в криминалния роман (Цветан Тодоров) пред очите ни се разгръщат едновременно две истории: едната е завършена - тази на престъплението; другата е незавършена - тази на разкриването на престъплението. Само че сега престъпникът и разследващият са едно и също лице.

Географията, топонимията, местата и пътищата, имената, дните, часовете, - като линии на карта - се събират в една точка, монологът на Кръстьо Никифоров. Той знае истината и същевременно не я знае. Защото, като всеки трагически характер, и този не познава докрай самия себе си. И той тръгва към това познание, въоръжен с най-острия инструмент - всепроникващата българска ирония.

Трезвият му сарказъм просмуква всичко, за което говори - истините, мненията, фактите и историческите му заключения. За неговия светски мислещ ум и характер, надарен с всички лидерски качества, няма табута, няма неразрешим въпрос. Неговият нонконформизъм никога не е бил роля или маска, претенция на посредствен човек. Той никога не е бил посредствен човек.

Анализът му на българското революционно движение стига до някаква раблезианска сатира, карнавалност и обезоръжаваща компетентност.

Такъв човек не би предал. Нито Левски, нито друг. И все пак предателството е извършено. И не за пари, и не от страх. Къде се пречупва този дух и къде душата се оказва по-слаба от характера? Този ироничен, енигматичен и проникновен текст съдържа именно този въпрос. На този въпрос се опитва да отговори и представлението. Има награда АСКЕЕР 2017.