Трагикомедията "Записки на един луд" по Гогол и режисура на Ованес Торосян - на 13 Март, в Театър Възраждане

В света съществуват два типа хора - "малки" и "големи". "Малките" хора обикновено са невидими, дребни, изолирани от обществото, а "големите" управляват света. Образът на "малкия човек" е характерен за творчеството на Гогол - той изследва съдбата на този тип хора, като показва, че те са обикновени личности с реални проблеми. Проблеми като невъзможната любов, желанието за справедливост, лудостта на една реалност. В произведението си "Записките на един луд" той пресъздава именно тази реалност.

Време е за малко лудост! Класическата трагикомедия - моноспектакъл "Записки на един луд" от Н. В. Гогол е предизвикателство към всеки зрител. Режисьорският дебют на кино звездата Ованес Торосян доказва, че вярата в самите нас е ключът към успеха ни и към нашето благополучие. Понякога трябва да стиснем зъби и да се изправим срещу себе си, за да победим. В главната роля дебютира обещаващият млад актьор Георги Гоцин.

"Ще се смея през сълзи", казал Гогол на смъртния си одър. И макар историите за предсмъртните реплики да предизвикват по-скоро иронична усмивка (да не би някой да е присъствал и да е записвал?), те служат на голямата задача да завещаят една "празна тайна", която да ражда нарастващо любопитство около личността на умрелия.

Такава една типично руска "тоска" - безпокойство, съчетано с вяра в света - броди и из режисьорския дебют на Ованес Торосян по Дневникът на един луд от Гогол. Накрая болната от нормалност публика пада в капана да се смее най-много на най-крайните и безнадеждни форми на лудост. Този опит по Гогол е почти напълно обръща гръб на Машината и не злоупотребява с "малкостта" на персонажа си. Напротив, сред семпло аранжираната тясна "квартира" - сцена мечтите му изглеждат още по-големи.

Подобен романтичен привкус се дължи не само на избора на Гогол да разкаже историята радикално лично, през аз-формата на дневника, но навярно и на актьорския опит на кинозвездата Ованес Торосян. Затова нищо чудно, че Попришчин е наивен, патетичен, ръкомахащ и... в крайна сметка - театрален, такъв какъвто се очаква да бъде последният човек, останал да защитава надеждата. Липсата на други изисква Георги Гоцин да поеме цялата отговорност на въпроса "защо не съм друг?". И я поема, като развива своя образ в рамките на повече от час и половина - гросмайсторска граница за сам човек на сцената.