"Ние живеем в СЪЩАТА държава, която уби Георги Марков"
Асен Шопов
Ако трябва да бъдем точни, държавата ни е убила не само Георги Марков, но и безкрайно много други хора. Както преди Девети септември 1944 година, така и непосредствено след тази дата. Така, както продължава да го прави и сега, само че с други средства и по друг начин.
И ако изходим от максимата, че Държавата са хората, които живеят в нея и които я съставляват, излиза, че едни хора, убиват други хора. Къде тихо и кротко, къде шумно и с процеси, къде уж милостиво, къде безжалостно. Бихме ли претендирали за уникалност на нашата система, която ни управлява и убива - ако го направим, това означава, че сме много наивни. Хората са едни и същи по целия свят - и когато обичат, и когато мразят.
Защо обаче, Георги Марков е от имената в съвременната българска история и литература, които не оставят безразличен никого, независимо от това, каква е реакцията при споменаването на неговото име. Възхваляван и отричан, той ни е оставил своите знаци за близкото ни минало, без които бихме били и по-бедни духом и по-наивни. Никой не притежава патент върху Истината, ние обаче искаме да видим и да ви представим истината за нашия живот тогава, а чрез нея и това, което ни се случва сега, именно през погледа на неговия калейдоскоп.
"Задочни репортажи за България" е една обширна и многостранна книга. Отделните парчета пъзел в нея очертават доста подробна картина на живота, по време на годините на социализма в България.
Може би и затова, до този момент Театърът ни не е посягал към тях. Стъписването пред това многообразие и опасението, че сцената няма да може да събере в рамките на два часа целият този пълнокръвен живот. Има разбира се и нежелание тези истини да бъдат отново и отново представяни пред обществото, колко по-добре би било да забравим безумията на миналото и че същите онези хора, които ни управляваха тогава и се гавреха с нас, се опитват и днес да го правят лично, и косвено - чрез своите наследници. Замитането на неудобните теми и истини под килима е стара практика по тези земи, на юг от Дунава.
Освен всичко това, темата за абсурда, до който може да ни доведе всяка една политическа система, независимо дали е с червен, зелен, син, жълт или не знам какъв си цвят, ще бъде винаги актуална и болезнено болна. Явно, човешкото общество е осъдено на несъвършенство и изкривяванията, и безумията в живота ни, изглежда няма да имат край.
Така, нашият подход към темата е как чрез една само основна история, почерпана разбира се от "Репортажите", да бъде създадено усещането за докосване до цялостното съдържание на книгата. Изборът на историята на нашият герой - Пенчо е емблематичен. Не чрез прякото насилие, физическа жестокост или принуда да бъде показан абсурда и безумието на онова време - а, чрез тази обикновена, банална, дори чак скучна на пръв поглед тема - забраната за пътуване зад граница. Обратният знак на Омировия герой - за това именно и не е случайно заглавието на нашия спектакъл - "Одисеята". Одисей двайсет години се опитва да се върне в родния си дом. Нашият герой години наред се опитва да излезе от него - може би, за да не се върне никога вече в Родината си. Препятствията и в единия, и в другия случай нямат край. Но, в Древна Гърция Боговете са тези, които направляват и решават човешките съдби. В България на двайсети век, тяхното място е заето от обикновени чиновници!
Проектът "Одисеята - Задочни репортажи" е дело основно на млади хора, които не помнят годините преди десети ноември 1989 г. - ключовите участници в него са около трийсет годишни. Техният интерес към този текст е провокиран от опитите истината от онези години да бъде изкривявана, забравяна, пренебрегвана, дори убивана в името на продължаващото манипулиране и владеене на обществото ни.
Как именно тези млади творци, които не познават лично онази действителност, подхождат към абсурдите на изминалото време, каква е тяхната гледна точка и мотивация да направят историята достояние на днешния зрител, без да създават в него усещането за нещо остаряло, овехтяло и вече безинтересно. Защо според тях миналото не трябва да се забравя, неглижира и пренебрегва, какви са поуките от него и с какво то би ни помогнало да решаваме проблемите на днешния си ден. Хората са тези, които изграждат обществото и държавата и те решават, чрез личната си позиция и действия какъв да бъде животът, който водим. И който може да бъде променян само от нас.
Именно за това, спектакълът ще търси своята аудитория сред младите хора, тези, които все още не са напуснали родината си, омерзени и отчаяни. Ще предизвиква диалог и дискусии с тях, защото темите в книгата на Георги Марков продължават да бъдат болезнено актуални за нашето съвремие.
Желанието ни е, този спектакъл да има своите многобройни зрители не само в Казанлък и София, но и във всички градове на България.
1968 година. Пенчо Данчев е старши дърводелец в трамвайно депо. Той и жена му, се опитват да имат дете. Неуспешно! Може да помогне само лечение зад граница. За това трябват паспорти и той търси всевъзможни начини, за да ги получи. Единственият начин е като наруши своите принципи.
Последният от репортажите на Георги Марков се казва "Чувство за непоносимост". Той признава, че причината, да напусне България, е чувството за непоносимост, че се превръща в онова, което ненавижда. Той вижда себе си като причина и част от абсурда управляващ България по негово време.
Това чувство за непоносимост кара младите българи да напускат страната и днес. Тръшвайки вратата, без да се обръщат.
Странно е, че към "Задочни репортажи" все още никой в театъра или киното не е "посегнал". Те са изключително важен исторически документ, който трябва да се изследва. Репортажите показват широк спектър от живота на хората от онова време. Те са и коментар към всичко онова, което описват. Точно този коментар ни кара да смятаме, че обществените болести на съвременното българско общество, са се зародили именно в отминалата втора половина на двайсети век.
КАЗАРМА (родина)
отвсякъде затворени стени
единствено Небето е свободно
единствено отгоре то виси
необозримо синьо и огромно…
Димитър Кабаков, 1982 година
-33%
-43%
-40%
-26%
-17%
-50%
Урок по езда
Силвия Кацарова