Александър Кадиев и Мартина Тодорова в "Момчетата и градът" - на 21 Декември в МГТ "Зад канала"

Режисьор: Златомир Молдовански
Сценография: Теодора Лазарова
Музика: Валерия Крачунова, Павел Стефанов
Костюми: Теодора Лазарова
Превод: Златомир Молдовански
С участието на: Александър Кадиев, Мартина Тодорова
Продължителност: 1 час и 30 минути

Често се твърди, че театърът е базиран на конфликт: конфликт между героите, конфликт на героя със себе си, конфликт между героя и Господ...Според мен конфликтът не трябва да бъде цел в театъра, както и в живота той никога не е цел. Конфликтът е производно на най-простия, но и най-универсален стремеж на всеки човек и съответно на всеки театрален герой: да бъде обичан. Тази обич се изразява във всякакви форми: романтична, платонична, роднинска, религиозна... Тези, които имат късмета да получат обичта, която търсят, подсъзнателно се впускат в стремежа да я пазят, защото обичта е толкова крехка колкото и жизнено важна. От тези два стремежа (да бъдем обичани и да запазим обичта) произлизат всички най-силни конфликти в живота.

"Момчетата и градът" (ориг. загл. "Dying City") на Кристофър Шин поставя героите в момент на криза, провокирана от загуба, тъга и липса на обич. Опитите на Кели да притъпи тази криза като остави цялата емоционалната разруха на миналото зад гърба си внезапно се сриват, когато Питър, брат на покойния ѝ мъж, я изненадва с посещението си. Питър от своя страна е принуден да се бори със своето минало и настояще всеки ден, но се сблъсква с реалността, че вече не може да води тази борба сам. Грег, войник загинал в Ирак и съпруг на Кели, заради когото се връщаме в миналото, с което Питър и Кели се борят, никога не е получил обичта, която да го избави от смъртта. Но най-трагичната реалност за него идва от това, че той никога не е разбрал каква обич му е нужна.

Театърът трябва да бъде толкова жив, че да е още по-истински от живота. Защото в истинския живот често трябва да притъпяваме инстинктите си и да се подчиним на известни скрупули, за да оцелеем в съвременното общество. Това е съвсем нормално. Но най-въздействащият театър изисква да дадем зелена светлина на истинския живот в най-ярката му форма, с всичките му съвършенства и несъвършенства. Харесвам актьори, които живеят на сцената с пълна сила и свобода, чиято вяра в творческия инстинкт е толкова силна, че кара публиката наистина да забрави, че е на театър. Харесвам и пиеси, които безкомпромисно го изискват.

Златомир Молдовански