Спектакълът на Ованес Торосян "Записки на един луд" на 30 Април, в Театър Възраждане

Време е за малко лудост! Театър Възраждане ще ви потопи в необятния свят на човешката психология с размисли за невъзможната любов, желанието за справедливост и лудостта на една реалност!

Гледайте "Записки на един луд" по Гогол на 30 Април от 19:00ч, като изберете настаняване в залата:

• фронтално място - за 7лв, вместо за 14лв;
• странично място - за 6лв, вместо за 12лв.

Повече за постановката:

В света съществуват два типа хора – "малки" и "големи". "Малките" хора обикновено са невидими, дребни, изолирани от обществото, а "големите" управляват света. Характерното за неговото творчество е образът на "малкия човек". Гогол изследва съдбата на този тип хора, като показва, че те са обикновени личности с реални проблеми. Проблеми като невъзможната любов, желанието за справедливост, лудостта на една реалност. В произведението си "Записките на един луд" той пресъздава именно тази реалност.

Класическата трагикомедия - моноспектакъл "Записки на един луд" от Н.В.Гогол е предизвикателство към всеки зрител. Режисьорският дебют на кино звездата Ованес Торосян доказва, че вярата в самите нас е ключа към успеха ни и към нашето благополучие. Понякога трябва да стиснем зъби и да се изправим срещу себе си, за да победим. В главната роля дебютира обещаващият млад актьор Георги Гоцин.

"Ще се смея през сълзи", казал Гогол на смъртния си одър. И макар историите за предсмъртните реплики да предизвикват по-скоро иронична усмивка (да не би някой да е присъствал и да е записвал?), те служат на голямата задача да завещаят една "празна тайна", която да ражда нарастващо любопитство около личността на умрелия.

Такава една типично руска "тоска" – безпокойство, съчетано с вяра в света – броди и из режисьорския дебют на Ованес Торосян по Дневникът на един луд от Гогол. Накрая болната от нормалност публика пада в капана да се смее най-много на най-крайните и безнадеждни форми на лудост. Този опит по Гогол е почти напълно обръща гръб на Машината и не злоупотребява с "малкостта" на персонажа си. Напротив, сред семпло аранжираната тясна "квартира” - сцена мечтите му изглеждат още по-големи.

Подобен романтичен привкус се дължи не само на избора на Гогол да разкаже историята радикално лично, през аз-формата на дневника, но навярно и на актьорския опит на кинозвездата Ованес Торосян. Затова нищо чудно, че Попришчин е наивен, патетичен, ръкомахащ и... в крайна сметка – театрален, такъв какъвто се очаква да бъде последният човек, останал да защитава надеждата.

Липсата на други изисква Георги Гоцин да поеме цялата отговорност на въпроса "защо не съм друг?". И я поема, като развива своя образ в рамките на повече от час и половина – гросмайсторска граница за сам човек на сцената.